Открих Радостин Ганев в работилницата му в село Войсил през есента на 2017 година. До него достигнах след съвсем кратко проучване в селата на община Марица за майстор грънчари, казаха ми „само Радо, други няма“. От тази наша среща до днес ние изградихме едно много топло сътрудничество. Съвсем отговорно мога да кажа, че Радо е нашия „късмет“, неговата помощ се оказа безценна и незаменима при всички фази на реализирането на програмата на център „Малтепе“. Три години по-късно, хиляди деца преминали през работилницата на информационен център „Малтепе“ са занесли в домовете си своя собствено ръчно направен предмет от глина, заедно със знанието за материала и историята на този изчезващ занаят.
След завършване на 8 клас, Радостин Ганев кандидатства в Художественото училище в град Смолян, паралелка „ковано желязо“ – не е приет. Започва да учи за шлосер в МУЦТПО „Антон Иванов“ град Пловдив, където не изкарва дълго. От своя съученичка научава, че в село Черна гора – чирпанско има паралелка по художествена керамика. Премества се там, пътувайки всеки ден по 80 км от Пловдив, но е разочарован, тъй като за три години не научава почти нищо. Следва разпределение в „Керамичен завод Тракия“, където прави тухли четворки, наред с хората полагащи поправителен труд за дребни хулигански прояви. След излизане от казармата започва да учи занаята при Веселин Кингаров – майстор от Пловдив. Весо и гениалната керамичка Лили Танкова са първите учители на бъдещия майстор. След близо две годишно чиракуване Весо Кингаров и Лили Танкова решават да го изпратят при техни колеги в Троян, защото виждат потенциала в него.
Обучението му поема троянския майстор – грънчар Бай Минко Белия (Белия- от село Бели Осъм, троянско). Той учи занаят при последните стари майстори от село Бели Осъм. При бай Минко учи точене – процеса на източване на глинен съд на грънчарско колело. От Петър Шопа учи шарене с четка…. и така се подготвя за майсторския изпит. Радо споделя „занаят се учи с работа, не става с гледане, казване, четене“ и така след много труд е готов да се яви на изпит за мастор-грънчар.
Изпитът се провежда малко преди коледните празници 1989 година в художественото училище в Троян. Преди изпита бъдещия мастор преминава „допуск“, който представлява представяне на няколко съда пред „Задругата на майсторите“ в град София. Решението дали кандидатсващият е годен за майстор, се взема от шестима майстор- грънчари. Най-тежката изпитна задача е да се изработи стомна, освен това се правят гърне и гювеч.
Радо признава пред нас, че докато е бил чирак си е мечтаел „веднъж да стане майстор иии….“, но съвсем не станало така. Направил собствена работилница, започнал да работи и разбрал, че „нищо не знае“. По това време използвал с троянска глина. Започнал да прави поилки за пилета, тъй като имало голямо търсене на пазара. Първите му поилки се пукали и били толкова грозни, че ако сега го попиташ дали той ги е праивл, ще отрече. Но пък стоката била търсена. До толкова бил гладен пазара за поилки, че търговците не изчаквали стоката да изстине, грабвали я от пещта гореща, предплащали следващата заявка и заминавали. Майстор – грънчарят разказва през смях как веднъж един негов клиент едва не подпалил колата си, защото кашоните в които поставил керамиката се подпалили.
Няколко години по-късно открил брациговската глина, която се оказала много по-добра за този вид керамични изделия. Точно затова старите майстори се местели да живеят, там където има глинени находища. Така възниквали различните школи „бусинска“, „троянска“, „самоковска“, „преславска“, „ търновска“. Където земята била плодородна, майсторите работили керамика само зимата, а веднага след Великден се захващали да обработват земята си.
С навлизането на промишленото производство, глинените съдове биват изместени от пластмаса, стъкло и други модерни материали. Модернизира се дори и обработката на глината. Днес майсторите купуват технологично обработена глина, използват преси, филтър преси, ролери, електрически пещи и колела. Масово навлизат и машини за правене на грънци.
Сега Радо прави керамика, която не може да се произведе фабрично, всяко негово произведение има „душа“ и грее с безкомпромисно съвършенство. Съвършенство, зад което стоят повече от 30 години натрупан опит и две талантливи ръце.